2 април е Международен ден на детската книга и датата съвсем не е избрана случайно – това е рождената дата на Ханс Кристиан Андерсен. Нека си припомним кой е той:

Андерсен е роден в бедно семейство на 2 април 1805 г. в Одензе, Дания и е единствено дете. Въведен е в света на книгите от баща си, който чете на малкия Ханс “Приказки от 1001 нощ”.

Поради бедността, авторът получава много оскъдно образование. На 14-годишна възраст младежът отива в Копенхаген с надеждата, че ще успее да стане актьор. Заради отличното си сопрано е приет в Кралския датски театър, но след мутация в гласа Андерсен се насочва към писането.

Директорът на Кралския датски театър изпитва симпатия към младия Андерсен и убеждава крал Фредерик VI. да заплати част от образованието на младежа. Първата му книга с приказки се появява на бял свят през 1835 г., а децата са влюбени в произведенията му. Някои от най-прочутите истории са за Палечка, малката кибритопродавачка и грозното патенце.

Ханс Кристиан Андерсен никога не се жени, но милиони деца обичат него и приказките му.

През 1867 г. авторът получава ключовете на град Одензе, а на 4 август 1875 г. умира.

Чрез своите безсмъртни произведения Андерсен повлиява значително на детско-юношеската литература. През 1956 г. Международният съвет за детската книга учредява на негово име наградата “Ханс Кристиан Андерсен” за значителен принос в развитието на жанра, а 2 април – рожденият ден на автора, е признат за Международен ден на детската книга.

"

"Дивите лебеди" от Ханс Кристиан Андерсен

Далече-далече оттук — там, дето лястовичките отиват да зимуват — живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Елиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга. По всичко личеше, че бяха князе. Сестра им Елиза пък седеше на огледален чин и имаше една книжка с картинки, купена за половин царство.

Да, добре си живееха децата, но туй не продължи дълго.

Баща им, царят на цялата страна, се ожени за зла царица, която не обикна клетите сирачета. Те забелязаха това още първия ден. В палата се даваше голямо угощение и децата започнаха да играят „на гости“. Друг път за тая игра им даваха всичките сладкиши и печени ябълки, каквито можеха да се намерят, а тоя път царицата им даде само пясък в една чаена чаша и им каза, че от него могат да се готвят всякакви ястия.

След една седмица тя изпрати малката сестрица Елиза на село у едно селско семейство, а по-късно наговори на царя толкова лоши неща за бедните князе, че той съвсем престана да се грижи за тях.

— Махайте се от очите ми и си изкарвайте хляба сами! — рече им злата царица. — Станете големи птици без глас! — Но все пак тя не можа да им стори толкова голямо зло, както бе намислила. Единайсетте князе се превърнаха във великолепни диви лебеди. Със странен крясък изхвръкнаха те през прозорците на палата и отлетяха далече зад парка и гората.

Беше още ранна утрин, когато те стигнаха до онова място, дето сестричката им Елиза спеше в колибата на селянина. Дълго летяха лебедите над покрива, протягаха дългите си шии и пляскаха с криле, но никой не ги видя и никой не ги чу. Нямаше що — хвръкнаха те нататък, извиха се под самите облаци и най-сетне стигнаха в една голяма тъмна гора, която се простираше чак до морския бряг.

  Бедната мъничка Елиза стоеше в колибата на селянина и си играеше с един зелен лист. Други играчки тя нямаше. Момиченцето проби дупчица в листа, гледаше през нея слънцето и му се струваше, че гледа светлите очи на своите братя. И винаги, когато топлите слънчеви лъчи милваха страните й, тя си спомняше за нежните целувки на братята си.

  Минаваше ден след ден. Вятърът се носеше край големите розови храсти пред къщата на селянина и шепнеше на розите: „Има ли нещо по-хубаво от вас?“ А розите клатеха главички и отвръщаха: „Елиза е по-хубава от нас!“

  Когато Елиза навърши петнайсет години, върнаха я в къщи. Но щом царицата видя колко хубава е станала, разсърди се и я намрази още повече. Тя с удоволствие би превърнала и момичето в див лебед, както братята му, но не посмя да стори това веднага, защото царят искаше да види дъщеря си.

  Рано сутринта царицата отиде в банята, изградена от мрамор и украсена с меки възглавници и с най-хубави килими. Тя взе три жаби, целуна ги и каза на едната:

  — Когато Елиза дойде да се къпе, седни на главата й, за да стане също тъй глупава като теб! Ти пък седни на челото й — рече тя на втората, — За да стане също тъй грозна като теб и баща й да не може да  я познае!   

  А ти легни на сърцето й — поръча тя на третата, — за да стане лоша и да се измъчва от това!После царицата пусна жабите в чистата вода, която позеленя веднага, повика Елиза, съблече я и я накара да влезе във водата. И щом Елиза се потопи вътре, едната жаба се заплете в косите й, другата седна на челото й, а третата — на гърдите. Но Елиза сякаш не забеляза това и когато излезе навън, по водата заплуваха три червени мака. Ако жабите не бяха отровени от целувките на царицата, те щяха да се превърнат в червени рози. Но те все пак се превърнаха в цветя, защото седяха на главата и на сърцето на Елиза. Момичето беше толкова добро и невинно, че дори магията не можеше да има никаква власт над него.

  Като видя това, царицата натри Елиза със сок от зелени орехови кори, тъй че кожата й стана съвсем кафява, намаза хубавото й лице с воняща мас и разбърка нейните чудни коси. Сега никой не можеше да познае предишната хубавица Елиза.

  Когато баща й я зърна, уплаши се и каза, че това не е неговата дъщеря. Никой не позна княгинята освен кучето и лястовичките. Но кой ли пък би повярвал на тия бедни същества!

  Заплака горката Елиза и си спомни за своите единайсет братя, които бяха изчезнали някъде. Дълбоко угрижена излезе тя от палата и цял ден се скита по полетата и блатата, докато най-сетне стигна до една голяма гора. Тя сама не знаеше накъде да върви. Беше й много мъчно и много й се искаше да види братята си, които навярно се скитаха също като нея без подслон. И Елиза реши да тръгне и да ги търси, докато ги намери.

  Не беше минало много време, откак бе влязла в гората, а нощта настъпи твърде скоро. 

Елиза загуби пътя, затова легна на мекия мъх и прислони глава на един пън. В гората цареше дълбока тишина. Въздухът беше мек, а наоколо из тревата и мъха блещукаха като зелени пламъчета стотици светулки. Когато Елиза докосна с ръка едно клонче, светeщите насекоми се посипаха по земята като падащи звезди.

  Цяла нощ тя сънува братята си: те играеха пак с нея, както някога, когато бяха деца пишеха с елмазени калеми и златни плочи и разглеждаха хубавата книжка с картинки, ко ято струваше половин царство. Но те не пишеха на плочите нули и чертички, както по-рано, а описваха всичко, що бяха видели и преживели.  

 Картините пък в книжката бяха живи птичките пееха, хората изскачаха от листата и разговаряха с Елиза и с нейните братя. Когато тя обръщаше страниците, те си отиваха веднага по местата, за да не се разбъркат картините.

Когато Елиза се събуди, слънцето грееше вече високо на небето. Наистина тя не можеше, да го види, защото високите дървета го закриваха зад гъстите си клони, слънчевите лъчи се промъкваха през тях и бягаха като златни зайчета по тревата. Зеленината излъхваше чудно ухание, а птичките се виеха над момичето и кацаха на раменете му. В далечината се чуваше плясък на вода: това бяха много поточета, които се вливаха в едно прозрачно езеро с пясъчно дъно. Наоколо растеше гъст храсталак, но на едно място елените бяха пробили път и по тоя път Елиза отиде до езерото.

 Водата в него беше толкова бистра, че когато вятърът не люлееше вейките на храстите, човек би помислил, че те са нарисувани на дъното: тъй ясно се оглеждаха във водата всички листенца - и осветените от слънцето, и скритите в сянка.

Когато Елиза видя лицето си във водата, тя се изплаши много — толкова черно и грозно беше то. Ала щом намокри малката си ръчичка и изтри челото и очите си, кожата ѝ стана пак ослепително бяла. Тогава тя се съблече и влезе във водата. По-прекрасна девойка от нея не можеше да се намери в целия свят!

Като се облече и сплете дългите си коси, тя се приближи до един пенлив поток, гребна вода с шепа, напи се и тръгна нататък из гъстата гора, без да знае накъде отива. Тя мислеше за братята си и вярваше, че ще ги намери. Елиза стигна до едно диво ябълков дърво, чиито клони се огъваха под тежината на плодовете.

Тя си хапна от ябълките, подпря клоните с пръчка и влезе в най-гъстата част на гората. Там беше тъй тихо, че тя чуваше собствените си стъпки и хрущенето на всеки лист, който се огъваше под нейните нозе. Не се виждаше нито една птичка, нито един слънчев лъч не прорязваше гъстите тъмни клони на дърветата. Високите им стъбла почти се опираха едно на  друго. Никога Елиза не бе виждала такова усамотено място.

През нощта стана още по-тъмно. Нито една светулка не блещукаше в мъха. Елиза легна натъжена в тревата и се приготви да заспи. Тогава ѝ се стори, че клоните на дърветата се разтварят над нея и откриват ясното небе.

Когато се събуди на сутринта, тя тръгна нататък и скоро срещна една стара жена с кошница ягоди в ръцете. Жената ѝ даде няколко ягоди и тогава Елиза я запита дали не e срещнала в гората единайсет князе на коне.

— Не — отвърна бабичката. — Но вчера видях единайсет лебеда с корони на главите. Те плуваха тук наблизо, надолу по реката.

И тя поведе Елиза към един склон, в чиито поли лъкатушеше река. По двата бряга растяха дървета, които протягаха едно срещу друго дългите си разлистени клони.

Елиза се сбогува с бабичката и тръгна към устието на реката, която се вливаше широко море.

И ето, пред младото момиче се разкри безкрайното море във всичката си величествена хубост. Но по него не се виждаха нито платна, нито лодки и момичето трябваше по неволя да се спре. То започна да разглежда безбройните камъчета, разсипани по брега; водата ги беше изгладила тъй, че те бяха станали съвсем гладки и кръгли. Стъкла, железа, камъни всичко, което бе изхвърлено на брега от вълните, беше изгладено от водата, а самата вода, бе по-мека и от нежните ръце на Елиза.

Като я гледаше, момичето си мислеше: „Вълните неспирно се люшкат насам-натам и изглаждат най-твърдите неща. Трябва и аз да бъда като тях. Благодаря ви за урока, светли, бързи вълни! Сърцето ми подсказва, че когато и да е, вие ще ме отнесете при моите мили братя!“

Върху влажната крайбрежна трева тя забеляза единайсет бели лебедови пера. Елиза ги събра в снопче. По перата блещукаха капки: може би това беше роса, а може би и сълзи — кой знае! Пусто и глухо бе на морския бряг, но Елиза не чувствуваше това, защото морето представляваше непрекъсната смяна на картини. За няколко часа то се измени повече пъти, отколкото езерата навътре в сушата през цяла година. Надвиснеше ли голям черен облак, морето веднага ставаше също тъй черно, сякаш искаше да каже: „И аз мога да бъда мрачно“. Тогава то започваше да бучи, да се вълнува и да изхвърля бяла пяна

 Когато пък облаците бяха розови и вятърът утихнеше, морето заприличваше на розов листец: то ставаше ту зелено, ту бяло. Но колкото и спокойно да изглеждаше, по брега му все имаше леко движение — водата му тихичко се подигаше като гърдите на спящо дете.

При залез слънце Елиза видя единайсет диви лебеда със златни корони на главите, които летяха към брега. Те се носеха в редица един след друг и отдалеч изглеждаха като дълга бяла лента. Елиза веднага се изкачи на една височина и се скри зад храстите. Лебедите се спуснаха на земята близо до нея и запляскаха с големите си бели криле.

Щом слънцето се скри съвсем, лебедовите пера изведнъж паднаха и на брега се явиха единайсет прекрасни юноши — братята на Елиза! Тя извика високо, защото ги позна, макар че те се бяха много изменили. Сърцето й подсказа, че това са нейните братя...

Тъй прекараха те в разговор почти цялата нощ и дремнаха само няколко часа.

Елиза се събуди от шума на лебедовите криле. Братята ѝ се бяха превърнали отново в лебеди. Те описваха из въздуха големи кръгове, а после се загубиха съвсем от очите ѝ. Само един от тях, най-младият, остана при сестра си. Той склони глава на гърдите ѝ, а тя милваше крилете му. Тъй прекараха те целия ден. Привечер се върнаха и другите, и когато слънцето залезе, всички приеха отново човешки образ.

— Утре — каза най-старият — трябва да отлетим оттук и няма да се върнем по-рано от идната година. Но ние не можем да те оставим сама. Ще имаш ли смелост да ни последваш? Ръцете на всеки от нас са твърде силни и могат да те пренесат през гората — мигар крилете на всички ни не ще имат толкова сила, за да те пренесем през морето?

— Да, вземете ме със себе си! — рече Елиза...

...Когато слънцето се издигна по-високо, Елиза видя пред себе си плаваща из въздуха планинска страна с блестящи ледени грамади по върховете на скалите. Посред тия скали се издигаше висок палат със стройни колони и сводове един върху друг. Долу се люлееха палмови гори и великолепни цветя, големи колкото воденични камъни. Елиза попита дали това не е страната, към която пътуват. Но лебедите поклатиха глави, защото изплувалата пред очите й картина не беше нищо друго освен прекрасният, вечно променлив въздушен палат на фата моргана, където не можеше да проникне нито едно живо същество. Елиза го гледаше втренчено. Но изведнъж планините, горите и палатът се изгубиха  и изведнъж се появиха единайсет 

чудни черкви. До ушите й достигнаха звуците на орган, ала това беше само далечният шум на морето. Сега черквите бяха вече съвсем близо, нов един миг те се превърнаха в дълга редица кораби. Елиза се вгледа внимателно и видя, че това беше само мъгла, пълзяща над водата. Тъй бързо се меняха пред нея картините, докато най-сетне наистина се показа оная земя, към която пътуваха. Там се издигаха чудни сини планини с кедрови гори, с градове и замъци. Още преди залез слънце Елиза се намери върху една скала пред входа на голяма пещера, обрасла в зеленина. Пещерата изглеждаше покрита със зелени килими.

— Да видим сега какво ще сънуваш тая нощ! — каза най-малкият брат, като посочи на Елиза спалнята й.

— Ах, дано ми се присъни как мога да ви избавя от магията! — рече тя и тая мисъл вече не излизаше от главата й.

И когато Елиза заспа, засънува, че хвърчи високо из въздуха към палата на Фата моргана, а насреща й излиза една фея, прекрасна и светла, но все пак подобна като две капки вода на оная бабичка, която й даде ягоди в гората и разказа на Елиза за лебедите със златните корони на главите.

— Твоите братя могат да се спасят — рече феята. — Само че, ще имаш ли достатъчно смелост и търпение? Вярно е, че водата е по-мека от твоите нежни ръце и все пак изглажда камъните. Но тя не усеща болките, които твоите пръсти ще усетят. Тя няма сърце и не може да изпита оня страх и мъка, които ти ще трябва да изпиташ. Виждаш ли тая коприва в ръцете ми? Също такава коприва расте около пещерата, в която спиш, и само тя и оная, която расте в гробището, може да ти послужи за твоята работа — запомни това добре. 

Ще накъсаш от тая коприва, макар че ръцете ти ще се покрият с мехури, после ще я стъпчеш с нозе и ще изпредеш от нея прежда. От тая прежда ще изплетеш единайсет ризи с дълги ръкави, ще метнеш тия ризи върху единайсетте лебеда и магията ще се развали. Но помни, че от оня миг, в който почнеш работата, докато я свършиш, ти не трябва да продумаш нито думица, дори това да продължи години. Първата дума, която изречеш, ще прониже като нож сърцата на твоите братя. Техният живот виси на върха на езика ти! Помни това!

И феята допря копривата до ръцете на Елиза. Девойката усети болка като от изгаряне и се събуди. Беше вече съвсем светло и до нея на земята лежеше стрък коприва, също като оная, която бе видяла насън. Тогава Елиза излезе от пещерата и се залови за работа.